Antimatter

"Paint me a room where I can dream
Dream of a world that I used to see
Paint me a window, soft and defined
And flood yellow light
Through the open blinds
It's somewhere, hidden from view
A portrait, an epitaph..."

Малко боли. Както боли, когато сам кажеш нещо глупаво и после ти е тъжно, че си го казал. Боли като от разочарование, не като сърдечна болка. Боли като края на лятото, като лятото на началото и края. Както когато гледаш залеза над мръсния град и обичаш живота, и искаш да поемеш целия свят в себе си, но нещо е заседнало в гърлото ти и се мразиш заради това. Боли като снега, който ти напомня за предишни срещи, преди много години, толкова божествено красиви и истински, че не можеш да повярваш, че не си сънувал. Боли както когато осъзнаеш, че до теб има човек, с който чувствате по един начин, но някак си никога няма истински да срещнеш този човек. Както когато се чувстваш жертва и предател едновременно, без сърцето ти да е разбито, и без ти да си разбил нечие сърце. Както когато за пореден път съзнанието, че земята не е като небето, ти забие нож в гърба. Като знанието, че колкото и да си самоосъзнат и да обичаш това, в което си се превърнал, винаги си сам. И топлите нощи, когато си бил едно цяло с някой, някога ще свършат. Мисля че боли повече, когато знаеш, че са ти се доверили, но не знаеш защо цветята някак си са увяхнали. Когато не искат да те зарежат може би е по-лошо.

Но животът е хубав, и е прекрасно, че щастието се е случило, нищо, че то някога ще свърши.